В дълбокото на егото извиквам морските сирени.
В облаците сиви моля слънцето да се покаже,
а то мълчи и крие се навярно.
Обезумявам и разтърсвам студеното сърце.
Готова съм да моля за пощада.
Ела, Любов!
Дълбая с нокти есенни кори, листата падат,
а след това – умират.
И вик след вик, полет след умората
възражда там надеждата.
Крясъци, некролози, погледи в калта,
нощ след нощ, ...