Превита на снега под тежестта,
асмата пъшка тягостно отвън.
А гроздето ù, сбрало сладостта,
трапезата краси като във сън.
През лятото, отрупана с листа,
разхлаждаше със сянката си двора.
Под нея гониха се три деца.
Разпъваха трапези, смееха се хора.
Компания си правеха с беседката,
баща ми пушеше цигари всеки ден,
а майка ми и аз все канехме съседката
на разговор – ту ведър, ту разгорещен.
Асмата продължава да стои на двора.
Но… вече няма ги обичаните хора...
© Вили Димитрова Всички права запазени