Есен
Седя на пейката във парка
и гледам детската пързалка,
замина си есента
и няма навънка деца.
Отиде си неочаквано
и много бързо,
взе си пъстрата премяна
и от нея помен не остана.
Ще ми липсват пъстрите ù цветове,
шумът на листата,
неочакваните дъждове
и мирисът на тревата.
Сега всичко ще е еднообразно
и аз я търся напразно,
замина си тя –
моята приятелка добра.
Зима пак се задава
и в душата ми тъмно става,
комините силно пушат,
кучетата за късче хляб душат.
Птиците отлитат на юг,
аз съм сама и няма с мене друг,
седя и ги гледам с тъга
и искам да литна с тях сега.
Да се рея свободно в небето,
да гледам отдолу полето.
язовирите и реките,
морето и планините.
Колко е хубаво да си птица,
а не като мен старица,
само една приятелка ми остана,
есента с чудната премяна.
И когато след година се завърне,
ще побърза тя да ме прегърне,
ще вземе треперещата ми ръка
и ще каже: Хайде, мило, с мен ела.
Но ако на пейката не ме открие,
ще се разстрои и натъжи,
лицето си с ръцете ще закрие,
ще ù е мъчно и ще скърби.
И ще си потърси някой друг,
останал без съпруга или съпруг,
приятелството си ще му даде,
за да се почувства той добре.
Такава си е есента,
една невероятна жена…
Всеки, който я познава,
щастлив със нея става…
© Валери Бобев Всички права запазени