ЕВОЛЮЦИЯТА НЕВЪЗМОЖНА
Из мраковете таласъмни след мълниите заваля.
Потоп по скатовете стръмни и върху пустите поля
И сетих как над мен коварно замряха жълтите листа.
И в моя циферблат навярно стрелките Господ превъртя.
И прилепите черни дрипи над мене свлякоха в града.
Жена ли горко взе да хлипа над побеснялата вода?
И никой никого не чака – мълчание превзе нощта.
Дочух единствено как в мрака самотен жерав изпищя.
Не проумях къде отлитна, ще се завърне, или не?
Кого ли можех да попитам? Бог ми обърна рамене.
О, птицо моя, ненагледна, върни се тук? – поне за миг,
и аз ще помня до последно прощалния ти скръбен вик!
След много планове кроени, как всичко рухва изведнъж!
И няма да намери време момчето – да израсне в мъж.
Преминал буреносни ери, с надеждата за светъл май,
човекът – разум не намерил, изчезва в Божия Безкрай.
© Валентина Йотова Всички права запазени