Ендериал (Димитър Попов)
51 69
11.03.2005 г., 10:48 ч.

Фантазия 

  Поезия
1309 0 4
Да избягам аз не мога от съдбата,
да препускам, тъй, на воля из гората
планинските пътеки да преследвам
дъжд да брули моето лице.
Слънце не изгряло да догонвам
да търся златното яйце
и с луната да си поговоря,
да горя във вечен огън,
да се къпя с вятъра,
да влизам аз в пороя,
да отхвърля поглед тъмен
и сълзи да спра да роня.
В земните недра
да си играя
с ангели небесни
да ридая,
нежни песни
да редя.
Със славей
си седя,
не ще да пее
тя.

Казва че не може.
Казва че не иска.

Стига
(точка)
Да не чувам!
Не, не искам,
а и не мога!
Престани!
Злодей си Ти!
Защо ме мъчиш
искаш сигурно
да ме облъчиш?!

Е, ще пее.
От сърцето
кръв се лее,
тъй нежно
пише тя,
сякаш от душата
думите извират
и сливат се със небесата
думи нежни, думи на тъга,
думи за любов, думи...
А във песните й –
любовта пристъпва
с гъвкава снага.
Думите нежни нашепва –
тихо разтапя снега;
потокът плавно се вие –
до него пристъпва сърна;
започва полека да пие
от извора жив – жива вода!
Живее и усмивка носи на света
носи я със себе си, макар и със сълза
дарява я на хората – дарява я в стиха
и заедно със него въздига се в смеха.

© Димитър Попов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??