на Мария Вергова
Когато залезът едва, едва
колчан с лъчи изстреля и отмина,
морето ме привика да ловя
светулки звездни в бездната му синя.
Додето по водата със нозе
преписвах чинно всички лунни гами,
една вълна се вдигна и въззе
на гребена си миг от младостта ми.
Пак ме притегли погледът ти благ
и рокля на цветя - престъпно къса.
И гларус изгладнял, се сетих как, ...