Ти кой беше? Как искреше? С жарки лъчи или с въглени скрити? До тебе нещо дали крещеше, че отчаяно те обичам?
Нима повярвал си му, слънце? Нима в съня си си решил, че някак си, докато си се мръщил, в сърцето ми си се вкаменил?
Кажи ми, слънце, кой си всъщност - сбор от безброй красиви гени, продукт на инатата си същност, дълбаещ дупки, в пропасти вече големи?
Тази корона не е моя. Аксесоари аз не раздавам. Ако като на крал съм ти говорила, то просто на себе си сценки съм разигравала.
А ти, дори в съня ми като идваш, по-незабележим си от собствения си портрет. Това, което от мен си взимал, не е нещо, без което не мога да вървя напред.
Не се подвеждай, любов моя. Докато с влюбено желание пред теб мълча, с моето подсъзнание си говоря, а то отдавна търси нова красота.
Имаш главна роля в моята пиеса, но това е театъра на моята лудост, а той гори, докато свлече се някоя завеса и сценарият не се напълни с герои други.
24.07.2008 г. гр. Пловдив
За този стих благодаря на Depeche mode и "Never let me down again", и на един, който се самозабрави.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.