Автор: Генка Богданова

Галено детенце мило,

 пак до мене си се свило.

Чакаш приказка поредна.

Време е при теб да седна,

за тебе, в този  звезден час,

пак приказка започвам аз...

Глиго е прасе нахално,

мръсно, рошаво и кално.

Зъбите му не измити,

кожата му – с кал покрита.

Известен е с характер див

и мрачен, буен, докачлив.

Все сърди се, под нос грухти,

все злобно гледа и сумти.

В двора Глиго не обичат

и „злосторник” го наричат.

Обича да се скита сам

и няма  си другари там.

Пък и как да го обичат?

Как „ другар” да го наричат?

Та той от всички се дели.

Където иде – сто бели

Глиго гледа да направи.

Като хулиган се слави.

Ту със зурлата чевръсто

рови из лехите гъсти.

Ту се пльосне в рядка тиня,

та  от дето после мине

носи смрад и мръсотия.

Той не знае да се мие.

Щом копанка пълна зърне,

бърза да я преобърне.

Мляска лакомо и лапа –

до ушите чак се цапа.

Дочух, че бил и саможив,

бил много стиснат и свадлив.

Можел птичка да убие,

щом в кочината я открие

и би й скъсал той главата,

ако клъвне от храната.

Питам се, дали е живо,

онова мишле игриво,

дето дупка си направи

под кочината му здрава?

В двора с никой не приказва.

Но веднъж го чух да казва

с тон презрителен, студен:

- Нека ви е страх  от мен!

Махайте се, жалки твари!

Нямам нужда от другари!

Искам да ви бъде ясно,

сам живея си прекрасно!...

Тъй се перчеше прасето

пред животните, дордето

мина лято, мина есен

и от зимата донесен

бял снежец покри земята.

А, пък хората в селата,

подир дълги зимни пости,

се застягаха за гости.

Глиго много е доволен.

В кочината – сит, охолен,

мързеливо се протяга

и за сладък сън се стяга.

Бе станал той дебел, ленив

и вечно сънен, мързелив.

Знае се, че всяка зима

много празници си има.

Стопаните не ще постят,

и него щедро ще гостят.

Спи и гозбите сънува...

Но тревожен вик дочува.

Стряскат го и стъпки леки.

Някой вика отдалеко:

- Ставай, Глиго! Събуди се!

За бедата приготви се!

Утре Коледа е , братко.

Твоето месце е сладко,

канят се да те заколят,

на луканки ще те сторят.

Бягай Глиго, Бягай бърже,

че ще дойде да те върже

пред кочината , на кола,

сам стопанинът Никола!

Стресна се уплашен Глиго:

- Леле, че беда пристига!

Как от тук ще се измъкна?

Тъмно е, навън се мръкна?

Няма я луната ясна,

а вратата май е тясна?

Радвах се, че дебелея,

как сега ще оцелея?

Плаче Глиго, сълзи рони:

- Всички, всички сам прогоних!

Нямам си другари верни,

сам съм във бедите черни!

На кого да се надявам?

Много, много съжалявам,

че бях аз толкоз горделив

и груб, нахален, саможив!

Ах, отново шум се вдига!

Кой ли пък сега пристига?-

Глиго ужасен се пита.

 – Но това са май копита?

Чувам лаене, мучене,...

Идва помощ май за мене?

Води ги насам Мишлето,

а Светулката им свети.

И пред старата кочина

спира цялата дружина:

Козльо, Овньо, Дългоушко,

и  петленцето Пъструшко.

Даже котката Писана

да помага се захвана.

Те цяла нощ копаха, риха,

но кочината разбиха.

Дочу се радостно:- Ура!

с нас Глиго е на свобода!

Тъй приятелите мили

го спасиха с дружни сили.

Знам, досетихте се вие

тайната къде се крие:

Че с другари благородни

сме щастливи и  свободни.

Че страшен враг са глупостта

и суетата, наглостта.

Те капани много крият,

 могат даже да убият.