Блудкави пръсти стиснаха вътрешностите ми. Премаля ми. Не можех да го понасям.
До преди се излизаше с него. Беше обятелен, остроумен, знаеше вицове и къде да
ме заведе преди да съм се досетила, че желая. Имаше присъствие, често коленете
ми омекваха и се задушавах преди да ме е доближил. Умееше и да мълчи когато се
нуждая и да отсъства от тялото си когато се нуждаех от мъжка кукла пред която
мога да си позволя да се държа така както си позволявах да се държа единствено
на сама. Нямала съм сериозни намерения. Той беше просто един от компанията. Със
сладникавият си жест ме накара да го намразя. Какво си мисли, че всяка жена ги
харесва тези неща, че може да се държи безнаказано красиво, а не печено и
реалистично. Че ще ме трогне, ще ме накара да се замисля или да се разчувствам
като пред сапунена опера. Подцени ме и ме обиди, дълбоко ме засегна с това, че
ме мислеше за момиченце или за средностатистична леличка която с малко лиготия,
можеш да вържеш, да заключиш в пранги в кухнята, да отнемеш за ден властта й, а
нейните мечти да затвориш в семеен албум. Не можех да повярвам. Мислих го за
широка кройка, за авантюристична душа, човек на партито и на сериозният жест. С
този пръстен обърна представите ми. Как можеше и да помисли, че ако желая съпруг
ще е точно той. За любовник става, надарен е, атлетичен, тежък, но за мой
партньор в живота определено не пасваше. Дори и с начина по който ми го предложи
доказа това. Заведе ме край язовира, говореше за изненада. Очаквах подарък,
подозирах, че ще е скъп, но не и толкова. Да си призная, първо ми се преобърна
сърцето. После блудкавата вълна ме изпълни и ми идеше да го убия, да го стъпча,
да го наплюя и да му се разсърдя за цял живот. Малко му беше. -Нямаш право да
постъпваш така с мен!-рекох му. Опита се да ме погали. Не, да обърше сълза.
Значи бях просълзена. Пляснах го по ръката и го напсувах. -Аз те… -Нямаш право
да постъпваш така с мен. Ясно ли ти е. Ти се изгаври с приятелството ми. -Но…
-Знаеш, че не ставам за съпруга. Какво, искаш си заложница в къщи. Е, няма да
стане. С годините ти ще се грижиш за мен, а не аз за теб. Помисли ли това. Ще се
появят и други заболязавания. Ще остарея по-рано от другите. Съвсем ще се
изкривя. Минало ли ти е през главата? Докато ти ще се щураш и ще имаш млада
любовница аз ще гния в къщи. Сега съм хубава – да. Този крак е много секси,
нали. Само, че защото съм осемнадесет годишна блондинка, затова. На двадесет и
пет, ще бъда куца баба. Ясно ти е, нали! Засмя се и го ритнах. Едва запазих
равновесие. Не мога да изправям и да свивам десният крак. Свит е лекичко в
коляното и виси от трупа ми. Нямам необходимият ми крайник, подпирам се с
патерица, имам си едно много скъпо, висящо украшение. Знам, че ме прави
по-желана. Нямам позната с толкова обожатели. Хубава съм, даже много хубава, но
не съм единствената красавица. Мисля си, не напълно съм уверена, че всички
секссимволи си имат недъг, моят се вижда, на кинозвездите сигурно е нещо в
мозъка или в аурата или в съвесестта. Кой ги знае? Знам само какво е да си
привлекателен и да не си като останалите. Превъзхождаш ги с това, че те
превъзхождат. Не се дадох за съжаление и станах за обожание. А този глупак иска
да ми отнеме поклониците. Ще го убия! -Не е смешно.-казах му, свих устни да не
се разсмея. Зарази ме, сладък е иначе. –И това с пръстена си е истински кич. Коя
латиноамериканска поредица гледаш тайно, а? Никой не прави така с пръстените. -А
аз не съм те видял да театралничиш. За крачето ти понякога забравям, но не мога
да забравя напълно. Знам, че те прави царица и знам, че ти е трудно да се
откажеш от короната, но те искам. -Толкова ли?-дръпнах кутийката от ръцете му и
замахнах към язовира. Видях го как пребледня. Глупчо, издаде се. Знам го, знам.
Може да плува, но много зле. Страх го е от дълбокото. Сега ще види какво е да се
подиграваш. Замахнах втори път и този път хвърлих кутийката. -Защо го направо?
-Ако толкова ме желаеш, извади го. Кутийката блести. Водата е прозрачна. Ще го
видиш. Хайде скъпи. Скочи в дълбините. Не знаеш колко по-мрачни са дълбините на
душата ми. Лесно е да стоиш на брега и да се наслаждаваш на красивата
повърхност. Гмурни се, както се надяваш да се гмурнеш в семейният живот с една
болна жена. -Ти си душевно болна. -О да, разбира се. Трябваше да го разбереш. Не
може да не се разболее и душата. -Не исках да го казвам…-обърка се-Друго исках…
Не довърши скочи. Не вярвах, че ще го стори. Когато и последното кръгче на
повърхността изчезна, душата ми се сви. Заброих нервно, закърших пръсти. Не
излизаше. Минаха пет минути. Не излизаше. Колко е световният рекорд. Не
излизаше. Той е лош плувец, няма и толкова голям гръден кош като гмурците. Не
излизаше. Защо трябваше да ми предлага брак. Защо се прави на романтик. Суета.
От суета ме пожела. Да докаже на всички, че е нещо повече от тях иначе щеше да
си избере нормално момиче. Не мен. Аз съм за възхищение или съжаление или и
двете. Приятна компания съм. Обичам и секса, но не съм за съпруга. И съм малка.
Не излизаше. Имам и други цели в живота. Чувала съм, че хора с моето положение
се раздвижват. Операцията струва скъпо, но винаги има надежда. Аз съм красавица
и ако поискам достатъчно все ще се намери някой чичко паричко, но искам ли го.
Не ми ли е добре така. Не излизаше. Минаха двадесет минути. Не излизаше. На
автобусната спирка пих три бири, една след друга. Едва се прибрах в къщи и се
затворих в тоалетната. От бирата е, това не са сълзи. На другата сутрин се
гримирах за да бъда по-хубава от всякога. Флиртовете не ми доставиха
удоволствие. Винаги са ми доставяли. Ако съм достатъчно хубава, той ще излезе от
водата. Дори удавен ще излезе. Стоях дълго на брега, но той не излизаше. Вечерта
майка му позвъни и у нас. Звъняла е вече на всичките му приятели. Защо последна
се сети за мен? Не ме вземаше на сериозно. И той не ме вземаше на сериозно. От
суета искаше да се ожени за мен, а се удави от глупост. Ако бях приела
лекомислено, дълго щеше да се дави. Не излизаше и на другият ден, а бях
по-хубава от всякога. Цъфтях от красота, защото вярвах, че ще го изкуся и ще
напусне света на удавниците. Щях, щях да се омъжа за него, само да излезеше. На
следващият разбрах, че мога да бъда и още по-хубава, и още по-хубава на
по-следващият ден. Разкрасявах се със земни и небесни рецепти, разкрасявах се,
че изпитвах всичко по-дълбоко и защото го желаех и защото ме болеше. След шест
месеца престанаха да го издирват, а аз не престанах да вярвам, че ще изплува и
ставах още по-красива. Още един глупак ми предложи женитба. Присмях му се на ум
и му разясних, че ще се омъжа когато кракът ми се раздвижи. След двадесет години
се случи и това. Около година траяше лечението. Мислех си, че болката от
физиотерапията ще ме довърши, но щом си представях, че ще яхна сама, свой
собствен мотоциклет я понасях леко и без да съм садомазохистка даже ми доставяше
удоволствие. Въпреки, че се лиших от тежкото си украшение пак не се омъжих. Вече
не бях и толкова млада, знаех, че няма да го изкуся, но се надявах да ме съжали
и да изплува. Всеки ден заставах на мястото, взирах се във водата и го търсих с
поглед. Загатка остана за мен, защо не откриха тялото му. Мисля си, че ако го
бяха открили кошмарът ми щеше да свърши. Логично беше. Най-много да бях отишла
два или три пъти на гроба му и да удавя и нечистата му душа в лицемерните си
сълзи. Отмъстителният проклетник нарочно криеше трупа си някъде. Докато не го
откриеха, щях да се надявам. Изкарах леководолазни курсове, търсех го често, но
не открих ни него, ни пръстена. Дали изобщо бе го имало? Понякога се съмнявах.
Вече не помних и как изглежда. Мисля, че косата му беше светла, почти руса през
лятото. Смееше се глупаво и единият му кучешки зъб беше като на глиган. Така ли
беше или си измислях. Спала ли бях с него? С положителност. Защо не помня. Какво
ли помня. Не помня кога минаха и годините. Кога спрях да се надявам, че ще
изплува. Какво търся и тази вечер тук след като са минали четиридесет и осем
години. Водата се раздвижи. Чу се плясък. Излезе запъхтян и усмихнат. -Ето
пръстена! Видя ли! Сега ще се омъжиш ли за мен. Беше все още на двадесет години.
Аз бях остаряла. -Защо се забави толкова…Вече съм стара за теб… Засмя се
глупаво, явно не ме разбра. Защо съм още с патерицата? Къде са ми очилата? Защо
нямам изкуствени челюсти? Бяха минали три минути от скока му. Три минути за
които ми отне четиридесет и осем самотни години. Трябваше да го мразя, но
уговорката си е уговорка. Приех пръстена. Сега му предстоеше по-тежкото
гмуркане.