Не ми отиват цветовете, 

които виждате във думите. 

За два-три часа съм поет. 

(Щом в миг политнат пеперудите) 

А после някак радостта ми 

започва малко да тъгува, 

защото старите ми рани, 

(понеже няма те) нахлуват...

И вместо да се рея в облаци, 

дъжда е повече в очите ми. 

Над мене сенките са повече 

от безброят слънчеви лъчи... 

Но нищо, че над мен валежно е. 

Не съм удавил обичта си. 

Отново върна ми копнежите. 

Дори с любов ме урочаса. 

А аз си спомням и ще помня, 

че всяка болка ражда смисъл. 

Понякога безсънен бродя 

във бездните на свойте липси. 

Когато нямах други цветове 

и тежко измълчавах думите, 

но денонощно бях поета, 

убивал всички пеперуди... 

Добре, че е горчив животът 

(обичам чай с липа и мед) 

и колкото да хулим злото, 

душите хващат диабет. 

Но ти за мен не се страхувай! 

Дъждът ми никога не спира 

и мойте рани ще лекуваш, 

до тях, когато ще заспиваш... 

©тихопат.

Данаил Антонов

18.10. 2023