1989г.
Гореща зима, пали с топъл дъх снега и стапя се покоя.
Горещо време - след застоя пръст, ухае с пламъка, на зноя.
И топло е - в сърцата ни гори надежда, като адски камък...
И сякаш, допотопните мъгли, не са били до вчера замък,
чиито скърцащи врати, притискали са заревото,
на вярата искряща в детските очи - смрачавани, от злото.
Дванайсетия кобен час отмина.
- Нощта погина - пейте чучулиги!
Зората зазори, след мрачна зима.
Но, утро ще покълне - с тежки грижи.