Молитва от безброй нечисти истини
извива бистрен път от сенки жилави.
Олтар, по-стар от времето,
рубинения кехлибар от сълзи сбираше.
В храма вечен на греховното
мадона на епохата проплаква с глас.
Те, ведите, невести на всемирната,
се кланят на богинята ЛЮБОВ.
И аз - една от тях -
помолих се, но не на Тебе, Отче мил.
Че мойта плът греховна святостта не сеща.
А на онази, по-греховната от мене,
дето делника с лъчи оглежда.
С трънливия венец на дълг и межделения
окичи ме животът в гнет и впил
в неравноделен такт от мъки с малко бдения
с коварно изкупление греха по-мил.
В орисаното битие
единствен стожер на плещите крехки.
Света понесла, но сърцето рее.
Удобен мъченик и незаслужил
пустинни бури да изживее.
Затуй, любов и ти, "греховна" свобода,
с призив търси ви сърцето.
В здрача ми, в лъчиста светост,
излизам гола пред света.
Нарисувай с пръсти си изящни, музо,
платното на изплакана душа!
Свободна през небета и океани,
омиротворен духа от волността на птица.
В път несретен прошката намирам.
Самотница със свещ в ръка,
в уюта дивна буря приюти ме,
в търсене на Божите слова.
С палитрата на нова Ева
изваях път от тръни и цветя.
Притихнах в бурята с молитва
от себе си към вечността.
© Джоана Всички права запазени