Безброй настроения сменям за ден,

показвам на хората различни лица,
но отвътре една душа само държа,
омръзна ми вече да се преструвам така.

Ту искам всички погледи да са в мен,
да си мислят че съм красива, велика,

ту искам да съм с мантия невидима –

никой да не се интересува и да пита

неща, за които дори себе си лъжа.
Не искам да отговарям на лични въпроси,

не искам все някой внимание да ми проси,

а само един, който любов да ми носи.

Сутрин ставам и гримирам се леко,
а отгоре нахлузвам широка усмивка.
Тежко е да носиш този товар без почивка
и самотна да слизаш на последната спирка.

Макар събудила се от години сън,

аз чувствам яма вътре да ми зее.
Болката не ще ли вече избледнее?
Умът за радости и новости копнее. 

Като феникс от собствената си пепел
горда и силна отново аз ще се възродя,

над полето на щастието ще полетя
и сред всичко черно отново ще заблестя!