nemesis888 (Морис Лав)
20 77
23.01.2008 г., 13:02 ч.

Хармония 

  Поезия
905 0 9
 

Хармония

 

 

 

Изведи душата ми навън,

по улици позорни, скъпа горест!

Порязан нека бъда от очите,

жадуващи за мойте рани.

 

И нека майките поучат си децата,

от сянката ми вехнеща на скитник.

Аз плащам!

Пийте, душевадци.

И още имам...

Запейте, пяници свети.

Дано се давите в забрава.

Пийте!!!

 

Но чувам зов и тръгвам,

след мен потича сладка диря -

разнасям мириса на рана.

Забързвам и загръщам се дълбоко...

 

Догонва ме и близва  мършав пес.

И чух: "Този е моят син възлюбен."

и: "Когото целуна - той е!"

Някой сянката ми сграбчи,

дръпна ме досам пръстта,

целуна ме и бързо ме отблъсна...

 

 

Обичам...

Обичам.

Обичам!

 

Пътувам.

Търся те,

за тебе слепите разпитвам.

Заспивам...

и нежно кървя.

Шептя нещо.

Не помня, но гори...

в гърдите ми една ръка жари.

Твоята е,  знам.

 

А ти?... Чувам - не спиш.

Там ли си?

Чакаш ли ме с конвулсивни пръсти?

Да се притисна до теб?

 

Познала ме във полъха тръпчив,

ти вкусната ми болка да отпиеш,

притиснала дъха си  до стената,

в разпукания хладен зид -

ранени пръсти пак

напипат сляпо топлината...

 

Сутрин бавно, във мъгла,

пъпли паяк тлъст

по дрезгавата влага - мрежа...

а в мрежата трепти една

нарочно влюбена душа,

над себе си сама забила кръст.

 

Сутрин - пръска роса,

къпините чернеят от умора.

Когато свещите от снощи

склопят очици и примрат,

не ми е мило слънцето;

боли -

изстиват си постелите от теб...

 

Сутрин победен, ще пусна

по кожата си пак

студената ти липса,

но не, не съм останал сам,

а с малката достатъчна хармония,

която все ми пее, пее...

Тя блика мокри ноти,

със пукнатите устни, жадни,

рефрените от снощи,

мелодии, с които аз те любих.

 

И още пее все така.

Обърква се и почва отначало...

Усмихвам се. Излъгах я за нашта дъщеря.

Заспивам пак, а тя шепти, шепти... шепти...

 

 

Една хармония добра,

студена, но отвътре - топла;

както вятърът есен,

както вехнали листа,

тъй както болният сънува

и както е сама сълза,

притихнала на паметния камък...

 

Обичам...

Обичам.

Обичам!

 

Шептя.

Не помня...

Заспивам...

Целувам...

и нежно... кървя.

 

© Морис Лав Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хареса ми!!!
  • поклон!.......
  • "Слаби мускули тихо ридаят,
    няма да бъдем вечно сами.
    Попитай чайката, какво представляват
    сребристите рибки със тъжни очи."

    Обичам те!!!
  • Наистина красиво...и жадно (така го усетих).
    Пишеш различно!Прекалено много ми допада!
  • Пишеш интересно и въздействащо.
    Допада ми.
    Браво!
  • Благодарност на vesi-lina за съвета!
    Наистина свърши чудесна работа. Сага вече усещам че има раздвижване!
  • Бездумен!
    Поздравления, Мирослав.
  • Хареса ми стиха!
    Поздравления!
    /Вместо пожАри би му похождало жАри/-
    така го усетих
  • Хубаво казано и написано!
    с обич, Мирослав.
Предложения
: ??:??