Хелий

Затворено в балони латексови,

стоеше в очакване детството.

По-ярко от всичко наоколо,

потрепващо и някак отнесено.

На сцената имаше речи,

танци, класически хардрок.

Сред глъч и цветя тържествено облечен,

започваше първият срок.

На „дванайсет без десет”

школувано се озърташе целият шик,

непознат родител с познато лице,

далечна реплика на Брад Пит.

На „…и петнайсет” с друг пораснал хлапак

взаимно се атакувахме:

– Здрасти, започваме пак!

– Лятото как го изкарахте?

– Малко книги, тук там игри.

Нито дума за някакви пакости.

После компетентно ми довери,

че последният тъч скрийн вече е с нова диета –

ядял отпечатъци?!

На „…и двайсет” майка миньонче с руса коса,

в чорапи копринени

и високи токчета

беше събрала цялата си красота.

На „…и трийсет” двама бащи

говореха леко замислено

как като деца не са чели почти нищо

от книгите, включени в списъка.

Някъде вече, като пораснали,

започнали сами да избират,

какво да четат, какво да прелистват

и понякога смисъла да разбират.

Ето приключваше вече

подготовката преди пòлета.

На космодрума с размери на час учебен

въздухът в миг затрептя.

Малко преди старта

забелязах, сбутан в ъгъла,

увиснал на двата си края

надпис: „Добре дошли!”.

По-ярки от всичко наоколо,

полетяха балоните с хелий!

Потъваха бавно и нависоко

към облаци сиво-бели.

Децата се бутаха

на своите учители цветя да дадат.

Нетърпеливо, нахилено

си разменяха сърца от шоколад.

Избледняваха, едвам се прокрадваха

сред гъстите облачни двери,

онези балони, които тук долу потрепваха

напомпани и олекотени.

С размери на капчици и с цвят на вода,

вероятно започнали бяха игра

с други балони, потънали в небосвода.

Тук долу лек дъжд заваля.