На нечий прозорец угасва вечерта,
Разгръща луната своите лъчи
И тихо прокрадва се в нощта
Черна сянка с кървави очи.
Стъпките й бавно отшумяват
Сред зелената трева навън,
Пред нея жертвите й се явяват,
С целувката си осъжда ги на сън.
Проблясват зъби в тъмнината,
Забиват се в нечие спокойно тяло,
Крадат от него топлината
И остава то безжизнено и бяло.
Макар от хиляди тела отпила,
Жаждата за кръв сладко я разкъсва,
Гладът преследва я със всичка сила
И във вените и жар разпръсква.
Но със зората свършва хищният й лов,
Време е сега за сън,
А вечерта с гладния си зов,
Ще изпрати хищника отново вън!