Нараненият ден отминава.
Мълчи и градският шум.
Отново на ум си броя парите.
Пристъпвам упоен към големите лъскъви сгради,
а всеки блясък - стъклена стрела в очите.
Високите сгради стоят гордо, като монолити,
а там, най-отгоре, живеят мечтите.
И най-силните ще оцелеят,
и най-умните ще стоят до звездите.
А моят пламък тъй жалко трепери,
щом угасне, ме чака смъртта?!
Нима съм пореденият скитащ се пътник? ...