Утрин е. И здрач се лее... над заспалите къщурки. Птица сънена се рее. А от дървената хурка тихо се проточва вопъл на източваща се вълна..... В този сън, болящ и топъл, колко чаках да се върна! Клепките ми натежали милва мирисът на въглен. Вълненото одеяло, скърцащият жилав ръжен, меките следи на баба по парцалената черга, сянката превита, слаба... Песента й бе неземна! Песента й бе за болка и за загуба, за мъка.... Тази песен! Как я помня! Бе за обич, за разлъка! И тогава съм разбрала, че животът сипва люто във душите, по телата... После тръгва си нечуто. Само песните остават. И следите във очите. Да ни спомнят, че сме равни, щом от тука си отидем...
Прекрасен стих, Кате! Има тъга и носталгия, и ми напомни за изминалите години в моя собствен живот и малко ме натъжи! Но е хубаво да си спомняме за тези топли мигове, дори и с малко тъга! Поздрав!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.