ИДИОТИ С ВЪТРЕШНА СЛЕДА

Някога, когато бяхме млади,
с зеници вперени в ноща
летяхме. Очертания изгряли
докосваха сред дебрите - бедра.

Някога... Дали не беше късно,
да разтревожим младите души.
Изгаряхме в любов - невръстно.
И бавно плувахме в сълзи.

И бавно стигахме, наивно,
до болки и копнежи - зли.
Излагащи сърца, единно,
под гларусни вълни.

Копнежи - свобода превзели,
издигат смешни небеса.
И падат в староста, узрели,
идиоти с вътрешна следа.

©Марин Лазаров