Усмивка, трепет, светлина -
безметежно, щастие реално,
но тлее мъничко тъга
по нещо липсващо, потайно.
Ден минава, после два,
бавно сянката нараства.
Осъзната, мисълта едва
съмнение злокобно ражда.
А съзнанието подло,
в миг открило празнина,
обрисува всичко ярко
с логични краски в тъмнина.
Безвремието свършва рязко,
без път обратен и следа.
От страх погубено, тъй жалко
се превръща в самота.
Неусетно е настъпил край,
изваян от илюзии нежно.
Зове сърцето дните свидни,
но от гордост
заглушено е небрежно.
© Мартина Всички права запазени