Спрях да помня какво ме усмихва,
промени се вкусът на стиха.
Стъпките неизбежно затихват
не прошепвам "Поспри!" на мига.
Островърхи луни се смениха
с кръглолики, докато сама
преповтарях зова към жениха,
непрекрачил прагà на дома.
Часове мълчаливи се стичат
застрашително в ням вододел.
Неотменно инстинктът първичен
устремено клони към предел.
© Светличка Всички права запазени
Наслаждавам се на поетичния ти коментар.
Има и Дни, добри. ☺