Раздадоха ролите.
И всичко се свърши.
А за нас-
каквото остава!
Че открай време Господ
все сред първите
ни е давал.
Все сред първите-
език, държава,
и слава,
и сила,
и ... робство!
А после
ни е забравил,
защото
когато душите раздавал е,
нашата била
като хляба ланшен
корава,
жилава
като корен,
като река пролетна
силна.
Та затуй Господ
ни е забравил
сред пътищата навънка
да търсим живот
и да ни дърпа
пъпната връв
към коравата пръст,
и спомени кървави
да дращят в съня ни,
когато далече намерим залък
и възглаве.
И да ни гложди ГЛАДЪТ
да сме ДРУГАДЕ,
сити когато заспим,
да не ни дава забрава.
Затуй Господ
ни е забравил.
Сред пътищата избрал е
най-дългите,
защото
петите ни най-корави са,
а сърцето – най-меко.

Лятото на 2003
Мадрид