Исках си самотата.
И си я извоювах.
Сега си я гледам... с любов.
Очите ми - по вятъра листи
и хвърковати - мислите.
Пълна луна между клоните -
сякаш за пръв път видяна.
Между мен и небето -
никакво разстояние...
Върху нощната си премяна
очакване - брошка закачам.
(да съм по-красива навярно)
Но защо ми се плаче...?
© Маргарита Василева Всички права запазени
Можеш да поискаш за себе си нещо повече!
Сега поплачи...но утре се потърси в лъчите на изгрева, и повярвай ми ще се намериш щастлива и обичана!