Тъй далече си от мен.
Дали си тъжен и сломен?
Проливаш ли поне една сълза за мен,
докато си все още буден?
Сънуваш ли целувка помежду ни,
или сънуваш вкуса на други устни тъй студени.
Болката във мене вече двойна е
и ароматът ти изчезнал е.
Думите „Обичам те” кънтят в съзнание претръпнало,
сякаш нещо е изчезнало.
Спомените вечни и далечни
самота донасят ни.
Вкусът ти е желан от мене
и не мога да чакам дори минута време.
Нежен и завладяващ,
като розата примамващ.
И сякаш художник тъжен
с четка крива, едни търсещи очи украси.
Като на разпъпило се листче посред пролет,
искащо един последен полет.
Към мене с желание да долети
и в очите ми кафяви да се сниши.
Да ми каже, че все още иска мен,
без думи или мисъл, а само с поглед лек.
© Десислава Димитрова Всички права запазени