Беше притисната от отчаянието и самотата
и чувстваше се някак си безпомощна и уязвима.
Слънцето изгаряше кожата ù,
а под кожата ù - мразовита зима.
Сърцето ù, превърнало се във въглен,
като спомен за горящия преди това пожар,
все още тлеещо отвътре,
опитваше с последни сили да възпламени отново
останалата малко жар.
Но всеки опит неуспешен беше -
доубиваше последните искри надежда
и болеше я.
Но тя вървеше.
Не вярваше вече
в своите мечти, копнежи,
но вървеше,
знаейки, че един ден отново ще повярва
в изпълнимостта на своите стремежи.
... Примирена не, ала смирена,
с тежест във сърцето,
но с усмивка на лицето,
през сълзи, с глава високо сведена,
спряла беше,
но вървеше.
Грееше отвън,
но и валеше,
бяла,
но и черна беше...
Изпитваше нужда
да бъде на някого нужна,
но чувстваше се все по-далечна и чужда.
Пиеше често,
избухваше лесно-
и в смях и във сълзи
и в радост и в ярост.
Силно объркана,
но и със себе си така наясно,
порасна рязко
и й стана тясно.
Тогава се сети,
че тя сама си е нужна-
не беше редно да бъде
дори и на себе си чужда.
Прозрачна, но и в загадки облечена,
невзрачна, но не и приведена,
тя крачеше плахо и гордо,
сънливо и същевременно толкова бодро...
* * * * * * * * * * * * * * * * * * *
Изстинала вече отвътре тотално,
в света преизпълнен със сивота и баналност,
загубила свойта единствена радост,
търсеше смисъл във тази "реалност".
Залитаща от крайност във крайност
опитваше да намери баланса...
И избра тя да се изгуби напълно -
пък току виж се открие отново
някъде в цялата тази безкрайност...
© Цветелина Маркова Всички права запазени