Издъхват цветята във счупена ваза,
светлината се блъска в кирливо перде.
По навик живота и себе си мразя.
Надежда си търся. Къде е? Къде?
Поглъщам неизбежното и времето е спряло.
Очите ми са празни, а вярата - сломена.
И нямам, нищо нямам в тленното ми тяло.
Отсъствам от него, докато се намеря.
Само зейнала рана виси на въжето,
боли ме жестоко в бездънните нощи.
Дълбая навътре, да стигна сърцето,
за да си припомня, че има ме още.