ИЗПОВЕД)№3
Израснах аз сред селската неволя.
Закърмен бях със селски труд.
Затичах по поляните на воля,
и се калих във зной и студ.
Аз тръгнах подир кравите, от малък,
Едва навършил свойте шест.
Горчеше често сухия ми залък.
Горчеше ми и ми горчи до днес.
Сега когато във града живея,
бих искал , да ме разберат,
защо за селските неволи пея,
и селски болки ме болят…
Не! Музата ми не е наскърбена!
Напира тя във мойта гръд.
Със мене тя, на село е родена,
и там започна своя път!
Затуй и тук, в града се чувства чужда…
За градското не я боли.
От селска лирика тя има нужда,
щастлива е, щом завали…
В Съдбата ми така е отредено:
от Корена да ме делят,
за туй и песента ми неродена,
към селото поема път.
В сърцето ми гнездо е свил селяка…
И болката му ме боли!
В града за себе си добро не чакам,
не чувам селските петли!..
v
© Христо Славов Всички права запазени