Не заставай срещу мен,
защото истини не искам.
Най-важната във теб аз виждам -
душата ти - молебен,
олтарът - твоята осанка.
Теб не ще притискам
а мислите ми, верни войни,
безмълвно те нападат
и пред олтара твой попадат...
Но не! Не ще прииждам.
Тук не ще прииждам...
Разцъфващата пролет
за миг във летни дни усойни
не искам да превърна.
А знаеш ли ранена птица,
без да си разкрие душата,
как може да лети?
Никак! В своето гнездо стои.
На ден отделя по сълзица.
За повече тя няма сили,
а днес пак е майка на реки.
Следват те във всеки ден
течението на Земята.
А ти се вглеждаш прекалено
в пътя на твоята сянка
и сляп си за зова им дребен,
за майка им - самотна птица...
Разбира се, не е светица,
но е мълчала цяла вечност
поради твоята далечност...
Както аз, но до сега!
Веч не ще си аз мълча...
И пак - не заставай срещу мен.
От тебе истини не искам...
Сама аз по-добре ги виждам!
© Кристиана Костадинова Всички права запазени