Ебаси Червената шапчица, бате...

Уж мъничка, крехка

и доста наивна,

с очи от метличини,

сини, та сини,

с невинна усмивка

от бисерни зъбки,

и с къса поличка,

която не скрива

на младата плът

разцъфтялата свежест,

а аз пък, глупакът,

нали съм си вълк,

и с туй съм известен,

че имам лош нрав

и младост погубвам,

усмихнах се алчно,

но нещо преряза

сърцето ми вълче

и някаква влага

очите задави

и знаеш ли, бате...

омекнах

и тръгнах...

след нея поех,

бях предано куче

и нищо не исках...

забравих глада си,

забравих, че трябва

най-страшен да бъда

и колчем небрежно

с ръчица погалваше

моята плът,

започвах по-нежно

от коте да мъркам...

уви, не ù стигна

вълчата преданост,

насити се бързо,

налегна я скука,

а за се раздирах,

разкъсван от ревност,

и дълго се молех

за капка сполука...

аз още я виждам

и пак съм в краката ù –

по-чинно от всякога...

не смея да мръдна...

не се ненавиждам...

повярвай, приятелю –

макар и предаден,

убит, като кожа

със радост лежа

на студения под...

връз мене я любят

и страстно ù шепнат,

а тя всеки път

отскубва по косъм

от моята кожа

от яд, от инат е...

без нея не мога,

макар и убийца...

обичам я още...

ебаси Червената шапчица, бате...