Един мъж хиляди товари между два бряга пренесе,
а сърцето празно и от болката в кръвта не ще да изтрезнява.
Нощта все така като гюле на гърдите му тежеше,
кой ли избра домът му само неговите стъпки да познава.
Като бясно куче с остър вик дереше небесата,
и търсеше луната с най-нежната кожа и най-мекия глас,
ровеха ръцете му на разярени вулкани в гърлата,
строши дори с пети всеки камък на земята и всеки неин пласт.
Забрави собственото си име, а нейното насън крещеше.
Как се възпитава безмозъчната болка да не припарва,
щом душата му с куки в четири посоки теглеше,
в очакване някой да подхвърли закъсняла утеха... тепърва. ...