Ето на среща ми гледам изплува глава.
Носи се, клати се, дрънка, кънти в тишина.
Никога няма да видя отново това –
буца зловеща, прелитаща ниско в нощта.
Поглеждам враждебно таз странна особа.
- Чакай, какво си? – запитвам я с нотка сурова.
Тя гледа ме умно, витаеща в призрачен дим,
скръцва с усмивка – показва зъба си един.
Челюст желязна разтваря и чува се говор човешки.
- Извинете ме много, но бързам, имам си среща.
С кух металически звук привидението гръб ми обръща.
И в подлеза слиза, сякаш влиза обратно във къщи.
Ням си оставам, сам в декемврийска мъгла.
В дъх студен потопен, сладникав мраз се пропива в плътта,
хрущящо туптене в петите - реже през всички ребра,
невидима ледена кука, твърдо ми стяга в примка врата.
Коледен дух тържествува, безмълвно се давя в нощта.
От отминали празници спомен, помни той всяка вина.
Бавно мъсти, не навреме, ех пуста недрага съдба.
Желязна глава ще забие, финалния клин в желязна пета.
© Александър Митков Всички права запазени