Мълчание, а до мълчанието се търкаля
топка от чувства безполезни навита...
Тълпата ехиден и празен поглед не сваля
и сякаш "Къде е?" безгласно ме пита.

Любовта, прегърбена вече от дългите години,
носеща на крехките си рамене...
Ела, но не моля, помогни ни.
Избърши мокрото лице на жената-дете!

Питаш се къде да ме откриеш?
Ето там, зад онзи ъгъл съм скрита.
Срамът от лицето ми дали ще измиеш,
забелязвайки, че с надежда съм повита?!

Лесният път ли отново ще избереш?
Или да останеш до мен ще бъде редно?
И ако сам себе си не разбереш
то "Сбогом,любов!" ти казвам за последно!