Мрак в нощта.
Студ в деня.
Защо животът тъй корав е.
Защо съдбата толкоз ни тежи.
Умора чувствам всеки ден изминал.
А животът без почивка хуква подир дните.
Страхът, обзел ни всичките, пирува
А защо от тоз капан не се измъкнем ний.
Не съдбата, не живота ний сами сме си виновни
И това, че хора сме не можем да променим.
И страх ще чувстваме, любов дори, но мъките вековни до гроб ще влачим.
И това ни прави силни и това ни прави хора.