Мрак в нощта.

Студ в деня.

Защо животът тъй корав е.

Защо съдбата толкоз ни тежи.

Умора чувствам всеки ден изминал.

А животът без почивка хуква подир дните.

Страхът, обзел ни всичките, пирува

А защо от тоз капан не се измъкнем ний.

Не съдбата, не живота ний сами сме си виновни 

И това, че хора сме не можем да променим. 

И страх ще чувстваме, любов дори, но мъките вековни до гроб ще влачим.

И това ни прави силни и това ни прави хора.