Разкошно е да се усещаш силен
и да бъдеш от околните признат.
Да можеш да налагаш своята воля
и да не подлагаш врат,
когато нещо страшно появи се
и иска да се подчиниш
и ръка да му целуваш,
и да го признаеш за свой фетиш.
И точно тогава да намериш силата,
за да го отхвърлиш настрана
и околните да ококориш,
виждайки, че намират в теб това,
за което винаги са си мечтали
– да бъдат истински мъже,
в които всичките са влюбени
и нямат нужда от протеже,
за да си довършат работата,
за да изскочат с гърди напред
пред обикновения гражданин,
пред обикновения човек.
Да, наистина усещането е разкошно.
Да, прекрасно е това.
Но изведнъж се сепваш и се сещаш,
че няма сила на света,
която от таз посредственост,
каквато представляваш ти,
да направи нещо по-съществено,
нещо, достойно за мечти.
Нещо, по което другите да хълцат.
Нещо, от което могат да се впечатлят
и да ти завидят тайничко,
и да ти говорят зад гърба.
Защото много пъти си се пробвал
в напразни опити за полети
над света да хвръкнеш и да се издигнеш
и в реалност да превърнеш мечтите си.
И винаги си падал на земята
с разнебитени крила,
поради скоростта на вятъра,
поради негодността ти за това.
Така че единствено остава ти
да си мечтаеш в розова мъгла,
полузаспал със спомена
за стара слава и с нега
за това, какво би станало,
ако някак други сме били,
ако светът се бе обърнал
надолу с главата, може би.
Ех, как хубаво е да си мечтаеш!
Стефан Цеков
© Стефан Цеков Всички права запазени