Никога и нищо няма да се промени.
Пътищата са отдавна извървяни.
Все на този кръстопът стоим
и няма смисъл на където да подхванем.

Всичко ще си бъде все така,
нима не знае всеки края.
Както и да продължим
все едно ще е в безкрая.

Често питаме се и за смисъл,
често не намираме такъв.
Струва ли си да се бориш
и да бъдеш вечно пръв?

Всички ние ще си тръгнем,
колкото да се морим.
Няма нивга да се върнем,
времето да завъртим.

Песни пяти, недопяти,
устни шепнещи.. И пак
всичко ще заглъхне в мрака
и ще стане дим и прах.

И ще има ли тогава
кои реда да продължи,
стъпките той да поеме
и следите да не заличи?

Някой ще се сети ли тогава
за живота, който ти си изживял,
за усмивките ти и тъгата
дето си я надживял?

Имали изобщо нещо,
дето трябва да ти натежи
щом след време никой, никой
за тебе няма вече да скърби?

Трябва ли да бориш и да теглиш
пъзела жесток на своята съдба?
Трябва ли да мислиш и да страдаш
за нечия отвърната глава?

Чувства трябва ли да даваш
щом не ще получиш нищо ти?
Трябва ли да плачеш и да падаш
пред нечии обвити в лед очи?

Нима си струва да се даваш
на словата злостни на света
и да се сам затваряш
в тежка каменна стена?

Трявбва ли да влачиш с тебе
мъката на тоз живот?
Сам за себе си опитай
да си изградиш светлинен свод!