Всичко,
което правиш,
е заради някого.
За да намериш себе си,
трябва
да търсиш,
да страдаш,
да се нараниш,
да се отречеш,
да се откажеш
от него,
от себе си,
да се разбиеш
като океан
по тъжните мисли на своя любим,
безбрежен
в безумните истини на грешния свят твой човек,
който допълва
незаменимо,
неумолимо,
и не забравя за твоите следи…
небрежни
като смях в дъжда,
като целувки през плач,
като влак без посока,
като вяра без Бог,
като сън без край,
като човек без мечти,
като пръст без халка,
като думи без смисъл,
като дете без сълзи,
като спукан балон,
като пръснат мозък,
като сняг във пустиня…
Не ти ли стига,
че го измисляш
и го изтриваш,
и него го няма,
и пак се завръща,
и се усмихва,
и те погребва
в душата си…
Там в тъмнината
е много самотно,
но той те докосва,
целува врата ти
оставя ти синьо,
превръща кръвта ти
в живак,
прилича на себе си
и малко на теб,
когато те няма,
когато мълчиш,
когато не вярваш,
когато не спиш,
когато откажеш да бъдеш щастлив,
когато избягаш
и все пак се връщаш на своето място –
с лице към звездите.
Пораснах с десет години,
докато чакам някой
да може
да ме излъже,
че не може без мен.
Боя се да кажа,
че ти си понякога той
и в теб виждам толкова истина,
и нямаме минало,
ако останеш…
А как ме е страх
да продължи да ме има,
да бъда гола и истинска
само пред теб,
дори не пред себе си,
до болка разкрита,
без лъжи и съмнения,
без обещания,
без сляпо доверие,
без обвинения,
ранима,
само по сетива…
Не е много, което ти казвам,
просто…
бих се разляла в краката ти,
бих се пожертвала,
бих размазала страховете ти,
бих убила предишните,
бих раздрала сърцето си
с голи ръце,
бих удушила самата тъга,
бих плакала с твоите сълзи
и в тях бих удавила всичко самотно,
бих валяла по теб като дъжд…
Пожелавах те толкова пъти,
а те имах само веднъж…
© Ивона Иванова Всички права запазени