Когато пристигне онази с косата, 
но не за живота ти, а за душата,
тогава разбираш защо в любовта,
по-страшен е краят дори от смъртта. 
Тогава разбираш, че бавно умираш,
в съня си живееш, през деня вегетираш,
отчаяно търсиш пътя назад,
изливаш гнева си на целия свят.
Поглеждаш напред, всичко е бреме,
живота ти вече е в минало време,
не чакаш, не искаш, вече не смееш,
да бъдеш, да вярваш, дори да живееш.
Едничка надежда трупа ти крепи,
че всичко е грешка, че може би спиш,
че може би някога, може би скоро,
той ще се върне при тебе отново.