Животът ме научи да се боря.
На злините да поддавам рамо.
За истината как да споря
с глупците питащи нахално?
Защо да се препирам с тия
увълчени души скептични?!
Животът е безкрайна сприя
за мислите фатално романтични.
Дали не трябва да забравям
обидите – да оцелея.
Годините минават вяло,
когато искам зряло да живея.
И мойте мисли да се помнят!
Делата ми да бъдат знаме!
Децата ми над гроба молят:
Къде е, татко, обичта ни?!
Не ни оставяй! Помогни ни
да бъдем твърди като тебе!
А аз си казвам: Остави ги
в живота да намерят стреме.
Животът ме научи да се боря,
ала смъртта ме натъжава.
Кажете ми какво да сторя
щом краят ми я доближава?
Марин Лазаров
© Марин Лазаров Всички права запазени