Спомените в болка се превръщат
и тъжни винаги са моите очи.
Оставих те там, оставих те сам,
в един недовършен сън, в един
страшен кошмар.
Живях и надживях една любов,
едно невъзможно щастие,
то ме промени и живота ми разби.
И въпреки това за грешките в миналото
аз не съжалявам, пред всяка трудност
аз се изправям.
От него и от любовта му аз се излекувах.
Но сега се появяваш ти и надеждата
пробуждаш в моите гърди.
Недей, не го прави, не искам аз да страдам
и тъжни да са вече моите очи.
Но късно е за думи, за слова,
пак поддадох се на любовта.
Дали изпитваш същото и ти,
дай ми знак, кажи ми как да разбера.
© Ивайла Симеонова Всички права запазени