Не исках да идвам при тебе вече,
но ти пак ме пожела.
И със захвърлена от мене гордост,
отново хукнах към твоята врата.
Очаквах думи нежни, по-хубави, по-различни отпреди,
но срещнах пак студени фрази, каквито чувах и преди.
И виждах как мечтаният от мене свят се разрушава,
тухла по тухла, греда по греда...
А след него остава само тъмна бездна,
в която бавно ме поглъща някаква сива тъга.
Сърцето вече безразлично е към нея,
привикнало още отпреди,
тихо, безгласно стене, докато взирам се в твоите очи.
Търсих в тях лъч на нежност,
лъч на светлина, по-различна отпреди,
но срещнах пак безразличие и изпитах болка,
каквато чувствах и преди.
И пак ще търся себе си в поеми,
в романи и красиви мечти...
В сънищата си ще търся пак утеха
за опустошената душа, която ми остави ти.
И в нощите без тебе, и дългите горещи дни,
както преди ще пълня дупката от куршум в сърцето
със собствените си сълзи.
© Гинка Каламова Всички права запазени