Каквото беше, беше и готово.
Остана само обич – непресторена.
В звънлива нота, в зимен дъжд и слово,
кълни на невъзможното от корена,

а той е оцелял, че надълбоко,
зариха го сред тинята пороите,
нагоре търси вярната посока.
В усмивките ни. Моите и твоите.

Кълни в душите на безсънни нощем,
в сълзи на летни луди пълнолуния
и влюбва се завинаги и още
сънува лято и си казва: Юни е,

там недалече някъде. На педя
донесоха ми птици на крилете си,
дъха му топъл, цвете да отгледа,
светулчица... и в мрака тихо светя си.

Прославят шумно зимата. Не чакат.
В сърцата на врабчетата изгубена
аз знам – ще цъфне в люляково мракът,
за любовта ни – невъзможно влюбена...