Трябва ли да стоя до късно?
Да лежа,
да слушам инди
и да се обвинявам?
Да си припомням всяка моя грешка
и да карам стреличките на болката отново да ме атакуват?
Пазиш ли пликчетата?
Пликчетата разкаяние, които
винаги получаваше,
въпреки че никога
не си приемала нещата толкова навътре...
като мен.
Прощавахме си и продължавахме
да се радваме на малките ни,
на вид незначителни моменти,
изграждащи голямото приятелство.
Смеехме се и надувахме невидим балон.
Нашият балон,
пълен с усмихнат въздух.
За съжаление децата надуват несполучливо балони.
Обикновено ги пукват
или ги правят твърде малки.
Е, ние случайно попаднахме
на плътен, по-голям балон.
3 години. 36 месеца умножени по усмихнат въздух.
От време на време издишване...
И пак отекващ свеж смях.
Един момент...
Беше неизказано,
но го виждахме.
Едната наблюдаваше другата.
Взаимопомощ.
Резултат - завързан балон.
Ти го пускаш.
В дясната си ръка държа балон.
Не обикновен, а пълен с усмихнат въздух.
Може би е твърде голям за нас.
Та ние сме още деца,
какво разбираме от плътни балони?
Дали и моята ръка да го пусне?
Очакване...