Пейката не може да си говори –
вместо нея ще разкажа аз:
беше есен, краят на октомври,
някакъв вечерен тъжен час.
Сепна я гальовен шепот. Стъпки.
Седнаха момиче и момче.
По-нататък всичко беше тръпка.
Във сърцата им запя щурче...
Те не знаеха, че тя ги чува.
Те не знаеха, че чувства тя.
И простена пейката в почуда:
"Колко е красива любовта!
© Елица Ангелова Всички права запазени