Помня очите ти с огън,
помня и допира нежен,
помня картината в хола,
а ти седнал пред нея небрежно.
И рисуваш със лека ръка,
личи си - шедьовър същински.
Но в тази картина си вложил
прекалено болезнени истини.
Очарователна само привидно,
тя всъщност навява тъга.
Платното ти явно е изповед
на гибелна, тежка съдба.
Цветовете са ярки и живи,
нарисувал си даже оркестър.
Ятото хора отдалече го гледат
и се лъжат - това е фиеста!
На празника мрачен - много лица,
възсветли, приятно красиви,
чакат да свършиш със своята жал,
разплаквайки даже статива.
Поставяш финалните щрихи,
още мъничко жълто и синьо.
Картината сега е готова,
вече празна бутилката вино.
Доизгаря в очите ти пепел,
в допира има и нотки на грубост.
Платното ти явно е клетка
за скритата вътрешна лудост.
Тази вечер сме тук за последно,
пределно ясно какво е статуквото -
ти все пак си имаш семейство,
а нас ни разделят изкуствата.
Но кого да виня за съдбата?!
Различни пътеки със тебе вървиме...
Че някак изчезна отдавна мечтата,
която живяхме я само в картина...
© Вале Спатия Всички права запазени