Когато любовният плам угасне,

раната е толкова голяма, че

сърцето, разбито на хиляди парчета,

се затваря в ледена клетка

в най-дълбоките и студени

пещери на душата.

Онова пламъче, онзи блясък,

светещ в очите,

който кара света да се върти,

сега застива

като кристална сълза

на лицето.

И усмивка бледна и плаха

като безизразна маска

всеки ден си поставяме.

Но тя не казва щастлива съм,

а крещи с пълен глас:

„Ела и премахни самотата ми.

Ела и възроди душата ми”.