Когато мостовете в дланите се разрушат
и бреговете са миража на онези,
които не умеят да преминат
над себе си - бъди до мен, по-истински
от всякога
и ме осмисляй като форма. По лицето,
се стичат белите вълни
на неизплаканите нощи, протегнали ръка
над земния рисунък от цветя.
А ние с теб сме капчица роса в очите на
слепеца, отнели болката му.
Върху дясната ръка белязани сме с Любовта
и всяка дума е милувка
разтворена във писъка на времето -
свещица, в трепереща пред утрото ръка ...
А словото ти ухание
на сетива и полъх в надчовешката природа...

По-истински ще съм и по присъствен,
по-твой, ще съм
със мисли и със дъх,
с лъчи игриви непрестанно ще те пръскам,
ухая на възбуден горски мъх,
до теб ще бъдя, в своя полуунес,
в сънят дълбок на халициогененният си ден
пиян в моторна лудост,
в часовници пленен, до теб ще бъда
с всички свои звуци,
и музики,
ръмжене на коли и пеещи предутринни капчуци

От неделимост в реалното пространство,
нереални са самотните ни дни
и отклик в слово съм,
в което до тебе мога вечно да остана ...