КОЙ, НА КОГО?

Гледам през прозореца и виждам -

старци едва нозете си примъкват.

Тротоарите за бурени се грижат.

Бурени в душите болка стъкват.

Покрай тях колите профучават.

Вятър разлюлява болни телеса.

Зад стъклата разлютена младост

псувня отправя с мръсни си уста.

Немили, те са тръгнали за хляба.

Беззъби, цяла седмица ще го гризат.

Ще се молят смъртта да е награда

за изминалия им житейски път.

Приютили спомените във сълзите,

очите им отдавна са пустиня, сухи,

реят се по некролози на стените.

От мълчание са онемели... глухи.

Питам се – кой е жив и кой мъртъв -

тези тук - пълзящите, или другите -

забравени снимки, залепена стръв

за слънцето, дъждовете и бурите?

Всички те са дали любов на родина,

семейство и обичните свои деца,

но в старост защо обичта ги подмина,

нима грешни са житейските им дела?

Нима сърцата им и сега не горят

по деца, внуци, пра-пра-внуци?

Пламъци в душата бавно пълзят.

Достигат на очите празните улуци...

Прошка кой, на кого сега ще даде?

Няма ли да е прошка вече закъсняла?

Тя се дава сърце, на живо сърце,

докато душата и сърцето са едно цяло!

08 03 2019