14.06.2012 г., 21:36 ч.
Коленете си обелих!
Коленете си обелих!
Сълзите изтрих с юмрук!
После се ухилих смело
на Съдбата си напук.
А ме толкова болеше...
Как раздирах се от яд!
Да се спъна във предрешен,
тъй привидно мил асфалт!
Уж бе гладък и удобен,
чак ме нежно замечта,
а пък криел е огромен
камък в своята душа.
Ала нищо... Поизтупах
прашните си колене
и му пожелах: „Наслука!“
Някой ден ще разбере...
© Валентина Лозова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Поздрав! -
Илко,
Тошко,
Бости,
Даниела,
благодаря ви много! -
Аз пък в първия куплет се усъмних сериозно в намеренията на Съдбата, асоциирайки я, че ти се е явила навярно изотзадзе с някакъв дебнещ те инструмент в ръка, поради охлузените колене де! Нейсе от втория куплет нататък се успокоих при пояснението за асфалта и си плюх в пазвата против уроки. Екзистенциалното съпреживяване в третия куплет ме доведе до сакралния екстаз на финала в четвъртия, където чисто по човешки заканата ми дава морално удоволетворение, че възмездие все пак ще има с неизбежен "хепи енд"!
-
Готино! Обичам този вид хумор.
-
Тоз асфалт го дай на Батко,
магистрален ще е той.
Та по него сладко, сладко
ще летят коли безброй.
А сега съвсем сериозно - дано изпълниш заканата си от финала, че много кривини трябва да се оправят...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Хареса ми препратката!