Отведи ме, където лекуват с обичане – раните
и е тихо, по-тихо от сън, в който всичко е синьо.
Уморих се от шум, от капани и горди страдания.
Страшно вият сирените, шепота щом си замине.
Земетръси от вой! Колко думи обеси езикът ми.
Оглушах за копринено меките гърлени звуци.
В безсърдечния свят и сърцето умира от викове.
Отведи ме, където ръцете отпускат юмруци.
Тишината е звук, с който Господ говори на хората,
но забравих какво. Помня само, че беше целебно.
Разболях се от шум и горчиви човешки истории.
Колко тиха любов на ръмжащия свят е потребна? ...