Понякога ми липсват думите на хората,
болезнено е толкоз писане.
Светът все търсеше на времето опората
и сега компютърно издишаме.

Понякога ми липсват чуждите очи,
копнежа в гласа, премятането на коси,
подбутването в коленете и призива "води",
а шегата ни сега в емотиконите звучи.

Понякога ми липсват разговорите,
надпреварите с въпросите, които към другия зоват,

а сега надпреварваме се в изказвания,
защото информации отвсякъде кънтят.

Понякога ми липсва нуждата от търсене
и логическият спор на мисълта,
където ровиш се в спомени от факти,
за да си спомниш дали било е така.

Понякога ми липсват и мечтите за места,
Гугъл ми ги представя с много по-синя вода.
И липсва и приятелското позвъняване в нощта,
изместено от фейсбук известяване на сутринта.